search
top

ДАМЯН КАЛФОВ, ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ И СТАРИТЕ БИВАЦИ

Славимир Генчев

Криминално-литературен очерк
Позабравеният днес писател Дамян Калфов бил много известен в миналото. Толкова, че общината в село Бояна (днес квартал на София) взела решение и кръстила една улица на негово име. А той казал на жена си:
– Къща или апартамент си нямаме, но затова пък си имаме вече цяла улица!
Звучи като виц, но е истина, както е истина и това, че днес такава улица в Бояна вече няма. Името му се знае и помни от малцина, предимно специалисти и ценители, заради които цената на старите му издания държи доста висока за българска книга цена.
През 2001 г. проф. Петър Велчев – поет, преводач и литературен историк – издаде първата по рода си антология със стихотворения, посветени на Димчо Дебелянов. Наред с другите произведения в нея е включено стихотворението на талантливия поет Иванко Николов (вече покойник) – „Старият пилигрим“.
Ето го:

СТАРИЯТ ПИЛИГРИМ
Иванко Николов
(1933-2002)

Дамян Калфов влизаше и излизаше от Бамбука много умрял,
то май и сега не съм сигурен, че е бил жив наистина,
защото тогава на всички ни всичко бе отмиляло
и едва ли нещичко някакси би събудило мислите ни.
Едва-едва креташе стогодишно и толкова незабележимо,
като че в черквица Божа, и превиваше коляното си
полека до масата и най-кротко си заспиваше, иди и кажи,
че точно той е другарувал на фронта с подпоручик Дебелянов.
Че точно той и именно на него е било тогава посветено
онова много тъжно изпято стихотворение за стария бивак.
– На тебе ли, бай Дамяне? – Разбира се, че на мене!
– На тебе ли, казваш? – На мен, амчи как?
Присламчен до него случайно или нарочно
разтварям една книга със заглавие „Индийски петел“
и му задавам съвсем ребром въпроса си, а той междуврочемно
ми отвръща разсеяно, че не бил я и чел.
И, изобщо, ако ще да си написал и Бибилята,
ако ще даже денонощем над нея да си се кръстил,
то пак ще ти кажат тука: „Било, каквото било“
и пак за нищичко няма да те бръснат.
– А със Мечкарсон, Стубел, Коста Кнауер и сие,
компании разни, как си пиехте кафето, със захар, със сол?
Внезапно просветнаха очите му като запалена ракия:
– Гарсонченце, моля Ви, един алкоол!
Не си спомням подире. Навярно открил съм
във следобедния късничък час,
че старият пилигрим изпарил се е,
а алкоола му… изпил съм го аз.
А във Бамбука, ех, във Бамбука,
като във бъчва делибуранова кипи и ври,
на кого му започва, на кого му завършва махмурлука
и от какво ли, иди разбери.

То стана едно от любимите ми стихотворения не само защото негов герой е Димчовият близък приятел Дамян Калфов, комуто той посвещава фронтовото си стихотворение „Старият бивак“.

СТАРИЯТ БИВАК
на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд –
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.
Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.
И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.
Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът – тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки – в този малък свят
бе намерил своя свят изгубен…
Но един и в сън нечакан час
нашия притихнал сън разсече –
тръгнахме… нощта бе пак пред нас,
ясний ден – тъй блед и тъй далече.
(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)
Ето ни сега на други бряг…
Друг – брегът, съдбата – все еднаква…
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква
по палатките… Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича
на едно сърце… Къде са те –
смелите ръце, гърди железни?…
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне
споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха…

В шедьовъра на Иванко – и при пряк прочит, и между редовете – открих един цял отдавна отминал свят, една потънала в небитието епоха, за която всъщност днес обществото знае срамно малко. За Димчо-Дебеляновата и Дамян-Калфовата епоха се говореше едностранчиво, през призмата на класово-партийния подход и марксистко-ленинската „естетика“. (По тази дисциплина и цели „професори“ имаше!)
Дамян Калфов – връстник на Дебелянов – живее чак до 1973 г.; самата мисъл, че човек, другарувал с Дебелянов и с толкова други творци от онази епоха между двете световни войни, бе доживял и до по-нови дни, ме изпълваше с противоречиви и смесени чувства и мисли. Сега и да ги реабилитираме или поне да се опитаме да ги поставим на мястото им като творци, отвратената (или по-скоро незаинтересована) от епохата на социализма и неговите практики и мероприятия днешна аудитория със сигурност почти няма да им обърне внимание. Колкото зачете и преоткри тя – с малки изключения – Змей Горянин, Димитър Подвързачов, Стилиян Чилингиров, Тодор Кожухаров – капитан Копейкин, Асен Христофоров, Георги Марков и много други… Да вземем например поредицата „Другата литература“ на Института по литература към БАН и нейните издания.
Когато Дамян Калфов си е отишъл от този свят през 1973 г., аз съм започнал следването си в университета. Това бяха годините на борбата с „идеологическата диверсия“; господстваше „методът на социалистическия реализъм“; българските писатели бяха разделени в три категории – наши, чужди и заблудени, но поправили се (евентуално). Който откаже да се покае, чака го участта на Змей Горянин, а тя е от тежките.
Димчо и повечето от творците от неговото поколение и обкръжение бяха „дребнобуржоазни интелигенти“, които не са се осъзнали класово и не са идентифицирали новия „герой на епохата“, не са проумели характера на „класовия сблъсък“ и са пропуснали да зърнат пътеводната звезда. (Впрочем, след „Кръстопът на бъдещето“ и „Светла вяра“ Димчо повече не се поддава на социалистическата пропаганда и се измъква от опитите на Георги Бакалов да го приобщи към „идеята“). Затова за някои от тогавашните бележи творци или са споменаваше с две-три думи, или не се споменаваше и дума. Дамян Калфов се оказа сред последните. В големите тухли „История на българската литература“ го нямаше никакъв, макар че книгите му са издавани). Но е бил премълчаван с пренебрежение за сметка на онези социалистически реалисти, възпявали социалистическото строителство.
В бележките си към двутомното издание (1987 г.) на Димчо Дебелянов проф. Е. Константинова и Н. Александрова пишат: „Стихотворението „Старият бивак“ е публикувано приживе на поета в сп. „Отечество“, III, кн. 26-27, 16 юли 1916 г. (няколко месеца преди гибелта на Димчо), на стр. 2. „Тук, в това село (ако не се лъжа – Габрово), аз написах разказа си „Под южното небе“ – пише Дамян Калфов – за мъката, тъгата на войника по напуснатия стар бивак. Разказът излезе едно след друго в три броя на сп. „Отечество“. Това вече беше към края на май. Към средата на юни през селото ни, на път за Струмския фронт, мина Димчовия 22. пехотен ихтимански полк….Срещата ни трая само няколко минути. Между другото, заговори ми и за „Под южното небе“. Много му допаднал тоя разказ. Той бил вече замислил да напише едно стихотворение на същата тема и ако го напише, непременно щял да ми го посвети.… Към средата на юли в „Отечество“ излезе „Старият бивак“ с посвещението. (Д. Калфов, „Историята на едно посвещение“, Лист за Д. Дебелянов, 1946 г.)
В книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ Тихомир Геров твърди, че спомените на Д. Калфов са неточни. „С Димчо той се видя на фронта веднъж към края на февруари и втори път към средата на май, когато разказът му „Под южното небе“ вече се печаташе в сп. „Отечество“. В спомените на Ярловски* съответното място е дадено така: „Една нощ, когато дружината се движеше край Беласица на път за Петрич, срещнахме части от Македонската дивизия. Димчо влезе в разговор с някого от тия части и ми каза, че разговарял с Калфов и щял да му посвети стихове.“ Както се каза вече, през с. Габрино (у Калфов името на селото е дадено Габрово – б.м.) на път за долината на Струма 22 п. Тракийски полк (у Калфов е Ихтимански – б.м.) мина към края на месец февруари, когато в разговора на Димчо с Дамян Калфов не е могло да става и дума за разказа „Под южното небе“, който според самия му автор е отпечатан едва през месец май в няколко последователни броя на сп. „Отечество“. Втората си среща с Димчо, станала към средата на май, когато полкът се прехвърли на отвъдния бряг на Струма, както твърди Ярловски, Калфов е забравил. Остава да приемем за достоверни в тая точка спомените на Ярловски (другаде, както видяхме, и той допуска грешки)“, обобщава Геров и продължавва: „Стихотворението „Старият бивк“ е завършено не под Беласица, а на Сенгелската планина през втората половина на юни, твърди Геров. Някои от неговите подробности имат нещо общо с впечатленията ни от Вардарската долина. Най-напред наречието „някога“ означава далечно време и не може да се свърже с марикостинския бивак, който бяхме напуснали само преди две-три дни; после, цялата първа строфа може да се отнесе към онова по-отдалечено минало, щом като заменим Струма с Вардар; освен това тук е пресъздадена обстановка, която повече подхожда на Вардарския край с разрушените и обезлюдени турски села, отколкото на Струмската долина. Това, което определя по място преживелицата и я прави по-нагледна, е нощният поход към Петрич и стануването ни на отвъдния бряг на Струма. Поради туй на читателя се налага впечатлението, че то изцяло се отнася към марикостинския бивак . Отпечатано е в сп. „Отечество“ през първата половина на юли.“

Някой би казал, че Геров изпада тук във фактологични крайности, но не е така, защото отдавна е известно, че дори когато ползва техники и похвати от арсенала на символизма, Дебелянов почти винаги тръгва от реални чувства и мисли, възникнали на основата на също така действителни факти, събития и обстоятелства. И това особено важи за фронтовите му стихотворения, чиито изчистен реализъм и осезаема предметност дават основание на Атанас Далчев да ги обяви за начало на новата българска поезия между двете световни войни. (Това е така само донякъде, защото и в много от по-предишните творби на Дебелянов се забелязат отчетливо същите градивни елементи на стиха.)
Предположенията на Геров относно това кой е „истинският“ стар бивак не са лишени от основания, въпреки че при опоетизирането на действителността и Дебелянов като много поети спокойно би могъл да смесва впечатленията си от различни места и случки, стигайки до правдиви обобщения. Геров прибягва до тази крайна скрупульозност, воден единствено от желанието си да установи кога се е състояла срещата междуДебелянов и Калфов.
В крайна сметка независимо от малките и несъществени различия в спомените на непосредствените участници в събитията, става ясно, че дамата творци – Дебелянов и Калфов – са се вдъхновили от сродни преживяванияя при сходни обстоятелства и причини, поради което Дебелянов посвещава „Стария бивак“ на бойния си и литературен събрат, недвусмислено подчертавайки по този начин това (с)родство, а може би и за да избегне бъдещи упреци за плагиатство, поне по отношение на идеята.
Може би твърденията на Тихомир Геров имат резон. Очевидно паметта изневерява, а и различните хора си спомнят едни и същи събития и неща по различен или поне нюансиран начин.
Че е имало две срещи между Дебелнов и Калфов се вижда от едно писмо на ефр. Евтим Бодлев , съслуживш с Дебелянов в Сметната палата, до поета, писано в средата на април 1916 г., в което наред с изразяване на великденски иронично високопарни благопожелания Бодлев съобщава на Дебелянов: „Когато сте минали през нашето местоквартируване, предали сте за мене поздравления чрез Дам. Калфова. Тогава научихме за Вашата превратна съдба.“
Дамян Калфов
„Никой не се надяваше, че толкова ще се заседим там. Такава е войнишката почивка – не знаеш каква заповед ще дойде до утре и стоиш като гост, като пътник на един бивак или в някое село, смяташ за ненуждно да си приготвиш какво-годе удобство, като очакваш всеки час поход, неизвестно за где. И седиш си все там пет-десет дни, цял месец и цял сезон. А незабелязано, това място, гдето си се сгушвал ден и нощ през толкова изминали дни, добива вид на някаква стара твоя квартира, сякаш кътче от бащиния ти дом, и после, при напущането, тебе ти става свидно и мило, ти не одобряваш новото си място и умът ти е все там – при оная падинка с горичката, с чукарите отпред, с малкото изорче, водата на което вярваш, че никъде не ще намериш – или там, в онова пусто село, с отъпканите улици, с изметените дворове – гдето сякаш си се родил.“
(Начало на разказа „Под южното небе“; запазен е правописът на автора.)
Очевидно е еднаквото или поне близко отношение на двамата творци (а и не само на тях, убеден съм) към старото място за лагеруване. Това са обикновени, съкровени, интимни човешки чувства и мисли, породени от онова неизбежно привързване на човек към дадено място, независимо че е обитавано по време на война. Парадоксално, но дори в такава обстановка човек – и може това да е една от неговите опори в такива моменти – се опитва да си създаде подобие на уют, на свое лично пространство, на творческа обстановка дори, ако е пишещ човек. За него тук е достатъчно да постави вместо масичка празен дъсчен сандък от снаряди и вместо стол – друго съндъче, за патрони например, да сложи празни листове пред себе си и да се въоръжи с подострен не меч, а молив. Така се описва сам Дамян Калфов. А това, разбира се, важи и за Дебелянов; в мемоарната си книга „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ Тихомир Геров неведнъж пише как го е заварвал в палатката си да пише нещо свое, извън дневника на дружината, който стриктно е водил като адютант на дружинния командир майор Томов.
Когато преди десетина години купих за едно левче от някаква сергия на улицата сборника „Избрани разкази“ на Дамян Калфов, си помислих, че съм изпълнил само част от „дълга“ си да науча нещо повече за този Димчов другар. Истината е, че научих много, защото само темите, сюжетите и разказваческото майсторство на Дамян Калфов ми бяха достатъчни, за да разбера що за човек и писател е бил. По-късно прочетох и други негови книги и се убедих, че Дамян Калфов е блестящ писател наред с такива майстори като Константин Константинов и Георги Райчев, като се отличава най-вече по хумористичната си нагласа.
„Избрани разкази“ излиза пред 1967 г. в издателсто „Български писател“. Някой веднага ще апострофира: „Защо тогава твърдите, че е бил репресиран?“ По много проста причина: изд. „Български писател“ е издавало и книги като „Мацакурци“ („Вуцидей“) на Асен Христофоров, но в малки тиражи и почти без никакви отзиви и разпространение, което автоматично ги е маргинализирало. Същото става и с книгата на Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ – тя излиза през 1957 г., веднага след Априлския пленум от 1956 г., когато заклеймяващото клише-клеймо за Дебелянов, че е „символист и дребнобуржоазен интелигент“, е посмекчено и той е „реабилитиран“, но тиражът на книгата е много малък и тя не достига почти до никого, не е публикуван никъде и ред за нея. В Копривщица откриват музей на поета в родната му къща чак през 1958 г., тогава и десетина училища в страната почват да носят неговото име.
В списъка на фашистката литература, подлежаща на изземване съгласно XII-то постановление на министерския съвет от 6 октомври 1944 г. ((„Държавен вестник“, бр. 225 – 1944 г.), сред 700-те заглавия на книги фигурират и два сборника с разкази на Дамян Калфов, съответно под номера 216 – „Бойни другари“, и 217 – „Славни времена“.
В стихотворението на Иванко Николов самият коскоджамити „фашист“ Дамян Калфов ще изрази това с думите:
И, изобщо, ако ще да си написал и Библията,
ако ще даже денонощем над нея да си се кръстил,
то пак ще ти кажат тука „било, каквото било“,
и пак за нищо няма да те бръснат.

Дамян Калфов е роден в с. Булгаркьой, Одринско. Твори в жанра на късия анекдотичен разказ. Роден е 26 октомври 1887 г. в с. Булгаркьой, Одринско. Завършил е българската гимназия „Д-р П. Берон“ в Одрин. Автор на сборници с разкази за деца и на 20 сборника с разкази за възрастни. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Сътрудничи на периодичните идания „Военни известия“, „Отечество“, „Българан“, „Барабан“, „Щука“ и др. Автор е на сборниците с разкази „Под южното небе“, „Вашите познати“, „Отсам окопите“, „Край реката“, „Славни времена“ ,„Индийският петел“ и др. Починал на 17 юли 1973 г.
Друг малко известен факт е, че като Димчо Дебелянов и Дамян Калфов е работил във Върховната сметна палата. Подробности за това има в книгата на Митко Божков „Българската сметна палта. Щрихи от нейната история“. В нея има очерци за писателите, работили там: Димчо Дебелянов, Дамян Калфов, Ботьо Савов и Тома Измирлиев – брат на Христо Смирненски.
Впрочем, макар и за кратко, докладчик във Върховната сметна палата е бил и небезизвестният Спиро Гулабчев – основател на сиромахомилството и идеолог на анархизма в България. Но това е вече друг разказ…
Ползвана литература:
1. Петър Велчев, „Тихата победа на поета“, София, 2013 г., изд. „ Симелспрес“, поетичен сборник,
2. Митко Божков, „Българската сметна палата. Щрихи от нейната история“, изд. „Звезди“, София, 2010 г.
3. Дамян Калфов, „Избрани разкази“ , изд. „Български писател“, София, 1967 г.
4. „Димчо Дебелянов“, Събр. съч. в два тома, съставители Е. Константинова и Н. Александрова, изд. „Български писател“, 1987 г.
5. Тихомир Геров, „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“, изд. „Златен змей“, София, 2016 г.
6. Дамян Калфов, „Историята на едно посвещение“, Лист за Д. Дебелянов, 1946 г
*Ярловски е Димчов другар, когото Геров цитира по публикация във в. „Средногорие“, без да уточнява датата. Бил е фелдфебел по чин, а по убеждения

 

3Калфов 2Калфов

One Response to “ДАМЯН КАЛФОВ, ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ И СТАРИТЕ БИВАЦИ”

  1. …а по убеждения – толстоист.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top