search
top

ГЕОРГИ ТОНЧЕВ И ДЕЛВАТА СЪС ЗМИИТЕ

Георги АНГЕЛОВ

 

Не, не аз трябва да пиша тези спомени. Прекалено малко съм общувал с него за тези 24 години познанство, бяхме от различни поколения, немалко неща ни разделяха и като виждания за поезията, и като представа за поведението на литератора в обществото… Но това, което мога да разкажа, е само мое, друг ще си спомни друго и така, постепенно, ще се изгради в паметта на тези, които ще дойдат след нас някаква представа за поета Георги Тончев. И, дай Боже, тя да надживее днешното упорито късогледство за творческото му присъствие.

Впрочем, аз така и не мога да повярвам, че си е отишъл, че никога повече няма да го видя – как бавно намества очилата си, как се изправя внушително, как внезапно прогърмява басът му и слушателите утихват, как суровото му иначе лице се отпуска и изведнъж засиява с детска светлина…

Георги Тончев беше сложен и загадъчен човек. Светът става все по-семпъл и предвидим, все по-едноизмерен, все по-циничен и потребителски. Георги нямаше нищо общо с тези “нови времена”, той беше и си остана привърженик на неизповедимата, но отчетлива културна йерархия, на мъжките отношения и на категоричната житейска позиция. Неслучайно негов любим философ си остана Ницше.

В цялото му излъчване имаше нещо сурово, недостъпно, дори понякога плашещо. Той и не се стремеше да го прикрива. Невидимата бариера, която беше поставил между себе си и света, говореше, че пред нас е единак и то от най-непоколебимите. От тези, които не държат да бъдат одобрявани на всяка цена и не искат да бъдат обществени любимци, а се интересуват най-вече от изкуството и живеят в собствен аристократичен свят, а този свят е управляван от известни само на самите тях правила и критерии.

В малкото градче, което обитаваше приживе, не му беше уютно, там битуваха еснафи, селскостопански производители, клюкари, самозвани политици, подрастващи, в чиито глави той така и не успя да налее почти нищо от световната култура, която беше истинската му родина. С това не искам да кажа, че е обитавал замък от слонова кост, а че пошлостта и баналното го отвращаваха органически и той свято пазеше своята ненакърнима интелектуална територия. Впрочем, независимо дали се адаптираш и си гъвкав, или не, мъртвешката неподвижност на провинцията, все едно кога, ще те убие, забравяйки те завинаги и безвъзвратно. По повод на красивите, съблазнителни момичета от градчето, той обичаше да казва:

– Външността им няма значение! Те са копия на бабите си, същият манталитет. Представяш ли си: дрехите – модерни, мисленето – бабешко.

Отговарях му със стиха на Владо Любенов:

– Смешни малки мисирки с начервени страни…

Друг на негово място поне би се усмихнал, но той само ме поглеждаше втренчено и не отговаряше нищо.

Съдбата не бе милостива към него. Беше му дала изключително труден характер, рядка мълчаливост и отстраненост от заобикалящите го, тежко заболяване на дъщеричката му, както и нещастието да живее в глухата провинция. Не мога да си го представя като глумлив шут с китара, натрапчиво-креслив обитател на сайтове или като фондационер – постмодернист с обтекаеми обноски. Изобщо в поведението му имаше нещо не просто странно, а именно дълбоко отстранено от повсеместната “гмеж”, нещо отвъдно. Стиховете му също бяха на тази тема – самотникът и другите, неприспособимостта, разминаването, и в това нямаше капка поза. Сега се вижда кристално ясно, че изкуството за него не е било игра и пастиши, жонглиране с думите и безпунктуално маниерничене, а колкото и банално да прозвучи на пръв поглед, Съдба. Мисия. Самопожертвувателност. Дълбоко отчаяние от вкоренените несъвършенства на човешкия род и категоричен отказ да приеме наложеното му от същата тази съдба креене и похабяване в малкия градец, който вече не можеше да напусне.

Би се изненадал, ако научи колко “поети” всеки ден бълват стихове в интернет. Самият той беше чужд на Мрежата. Веднъж ме запита:

– Можеш ли да провериш колко стихове имам в интернет?

Проверих и му казах: най-много десетина…

Друг би се натъжил, а той се зарадва като дете:

– Добре, достатъчно, значи ще ме четат…

Ето такъв странен човек беше…

Не помня дали бе публикувал изобщо някога стихове в органа на СБП (а членуваше в него) – “Словото днес”. Но дори в броя с некролога му няма такива. Впрочем, трябва да призная, че през всичките тези 6-7 години, откакто съществува “Словото днес” чаках да се появи поне една по-солидна подборка от негови стихотворения. Дали съм я пропуснал? Не вярвам. Не видях и ред от неговия добър приятел и някогашен съгражданин, друг ярък български поет, също член на СБП, Иван Георгиев. И само от него ли… А и да е имало някаква процедена, инцидентна публикация в “Словото…”, тя е била крайно недостатъчна за поет като Георги. А сега вече на него прочувствените ни редове няма да му трябват. Те, както и поезията му, са нужни на нас.

Той си отиде непознат и непрочетен като сериозен български поет.

Остана си почти напълно неизвестен за т.нар. общественост.

Тежко ми е да го кажа, но това е истината.

А нима като го кажа, нещо ще се промени?

Едва ли.

Но си струва да бъде изречено, не мислите ли?

 

Затова отломките памет са ми така скъпи.

 

Първата ни среща – май 1985. Сладкарница “Младост” в центъра на Първомай отдавна не съществува. След някаква манифестация сядаме в тази кипра сладкарница, аз и двамата по-възрастни от мен поети – Георги Тончев и Иван Георгиев.

Току-що съм отпечатал репортаж или стихотворение в “Първомайско знаме”.

Славата от околийски мащаб милостиво ме е докоснала по рамото. Те си говорят за непознати имена, шегуват се. Я, така не се шегуват учителите по литература, не съм ги чувал, например, да споменават за Камю или Лихачов… Друг свят, други автори, други шеги. Наострям уши. Значи ли, че съм допуснат в кръга на Поетите? Най-после.

Оттам нататък – небе.

Не, нито тогава, нито по-късно с него станахме близки. А и не познавам човек, който да е бил допуснат в неговата “светая светих”. Отблясъците в стиховете му от минали любови не ни помагат да го разберем по-добре. А и твърде честолюбив и раздразнителен човек (не са ли такива повечето поети?) биваше той понякога. Гневът му в такива случаи беше опустошителен. Това му създаваше конфликти, които се разпространяваха като кръгове по гладка водна повърхност в провинциалното му обиталище и нерядко му носеха отрицателна слава в очите на “простолюдието”, така чуждо за него и така неразбиращо го. Може би затова веднъж, години по-късно, ми подхвърли на шега: “Искаш ли да създадем група на поетите – спиритуалисти? Така и така тук никой няма да разбере каква е тая дума…”. И се усмихна тъжно.

Нашият общ приятел Владимир Янев написа в предговора на първата му книга “Междусветие” известното изречение на Назъм Хикмет: Селищата са големи не със своите площади, а със своите поети.

Първомай, следователно, вече е много, много мъничък.

Първи го напусна Иван Георгиев, после – аз, Георги остана в Първомай като паметник (дано не ми се сърди Там за това определение) на една завинаги отишла си епоха. Идваше времето на толерастията, сините лобита, постмодернистите, приватизацията и концентрационните градски сборища от роби на труда.

Отначало никой от нас не подозираше, че ще стане така.

Георги стана изявен син лидер, заемаше различни обществени постове – за кратко, и тази му любов към една провалила се идея беше отзвук на огромното му желание за промяна и справедливост, промяна, която така и не се сбъдна… А компромисите, които безспорно трябваше да прави, подкопаваха усърдно силите му. При всяка наша среща бръчките около устните му ставаха все повече, мълчанието му – по-дълго, а вглъбеността му – по-голяма. Но той не обичаше да говори за себе си. По-скоро би могъл да бъде разбран по отношението към другите.

На хлътнал по неподходяща жена го чух да казва:

– Защо се занимаваш с нея? Тя е прононсирана к….а. Трябва да се движиш с чисти жени.

Към мен:

– Съгласи се, по-добре е улицата ви да носи името на цар Иван Асен ІІ вместо на Максим Горки. По-хубаво, че я преименуваха.

И така нататък.

 

София, която често посещаваше в последните си години, не го оцени. Той ходеше до столицата за публикация в някое списание или по учебни дела (беше учител по философия), но не съм забелязал да е радостен от кратките си акостирания там. С огорчение ми разказа как веднъж някакъв пиян поет, премълчавам името му, защото и той е покойник, дълго и упорито се припознавал в него от съседната маса и го нагрубил. Георги отговорил по мъжки и онзи се наложило да се извинява. Не, не беше мекотело Георги Тончев.

Г. Константинов и Иван Цанев, които вероятно го уважаваха, могат да напишат повече, ако желаят, за престоя му по редакции и за битието му там, но се съмнявам, че има какво да се добави след това: Георги Тончев, макар и да не го показваше, беше искрено омерзен от столичните литературни нрави. А за литературни нрави в малкото градче Първомай и дума не може да става…

Пък и по начало поетът е трудно приспособимо създание: спомням си, например, колко трогателно мил и непохватен при цялата си привидна суровост беше на събранието на Съюза на писателите през 2003 в София, колко държеше да бъде избран за председател Николай Петев, как жена ми го заведе да си вземе кафе от машината, която някак все не успявал да открие…

През следващите години той разбра, че няма как да събере пари за издаването на книгите си: хайде да не се лъжем за пазарни механизми и прочие дивотии, а и Първомай не е Варна или София – непосилно е издаването на книга на собствени разноски… Тогава Георги успя да си издейства (при това, слава Богу, неведнъж) финансова подкрепа от Общината, като за целта с него и неколцина други създадохме на ползу роду Дружество на писателите в града. Книгите си издаде, макар и с мъка, спечели и някой и друг местен конкурс, веднъж дори – “Мелнишки вечери” (помня как се радваше на подарената му картина), успя да създаде национални награди на името на Георги Караславов, на Слав Караславов или поне дейно участваше в създаването им…

Колко странно и избирателно нещо е паметта, не помни важни неща, забравя или изопачава съдбоносни събития, а детайлите понякога запазва.

Един такъв детайл: И двамата сме носители на награда от конкурс, кметът на града ни е поканил в ресторант “Европа” – на Цариградското шосе, край Дебър. Между другото, като мисля сега, това ще се окаже май единственото ми посещение с хора на властта на общинска софра в родния Първомай за всичките тези години…

Един поразпищолил се пловдивски журналист по време на вечерята се изтъпани и ни в клин, ни в ръкав огласи на всеослушание, че Иван Николов е каканижещ поет. Естествено, кипвам: като е гост, има ли право да налага неверни съждения с безапелационен тон, даже съм готов да го посъветвам, но Георги… ме спира с жест, макар и късно. Иван Цанев, който присъства на трапезата в качеството си на председател на журито на току-що отминалия конкурс, замълчава и се налага да “помоля” журналиста да си вземе думите обратно.

Онзи, естествено, държи на своето.

Не премълчавам и аз сравнението си между големия Иван Николов и пловдивската пишурка…

Днес най-вероятно бих напуснал веднага цялата галиматия, без да влизам в обяснения и препирни. Но младостта иска всичко да изпита на свой гръб.

И, все пак, кой би отмъщавал за мъртвите поети, ако не ние, които ги обичаме и помним?

Последният ми спомен за Георги Тончев е свързан… с Чирпан, в чийто район съм се озовал като новоизпечен зет.

В близост до къщата на Георги Данчов-Зографина се намира някогашният Клуб на дейците на културата, после ресторант. Понякога там ставаха премиери на открито или в самата къща. Поводът е поредната ми книга. Присъстват и автори от Първомай. По-късно ще осъзная, че никакво “културно сътрудничество” между двата града, разделени от цели 19 километра, не е възможно, но по онова време наивно се надявах в това. Вдигат се тостове, вече сме във “веселата” част.

Внезапно иначе мълчаливият Георги Тончев се изправи и след като огледа внимателно присъстващите, произнесе:

– Бях наскоро в Араповския манастир. Там видях много красива икона и ми се прииска да я купя. Попитах монахът колко струва. Не се продава, отговори ми той. Аз настоях. Накрая монахът каза: – “Тя е безценна… Може само да се подари…” Ние, първомайци, ви подарихме нещо безценно – Георги (и посочи към мен). Дано да го оцените.

И досега не знам защо бръкна в делвата със змиите – „простолюдието”, особено днес, навсякъде е едно и също и се превръща все повече в непроходимо блато, а поетите са излишни, ако цитирам самия теб, Георги.

Но тъй като поне на Небето трябва да има отговор, ми се иска да те помоля: Тъй като вече си пред престола на Бога, предай Му моето писмо. То се състои само от едно изречение:

 

За какво беше всичко?

 

Само толкова.

 

Все някой трябва да знае, нали?

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top