search
top

ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ – ОТКЪС ОТ КНИГАТА МУ „БЪЛГАРСКИЯТ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН – трета част“

ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ – ОТКЪС ОТ КНИГАТА МУ БЪЛГАРСКИЯТ  ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН – ТРЕТА ЧАСТ

„СПАРТАК –  ГЛАДИАТОРЪТ“  ( 2017), автор Павлина ПАВЛОВА

 

 

Българската историческа романистика има добра традиция да казва своя дума за герои и събития, които са определяли съдбините на човечеството.  Сътворените от наши писатели  книги заемат достойно място в този жанр…  Да напомним за „Ангелогласният“ на Добри Немиров,  „Александър Македонски“ на Яна Язова, за  романа-сага на Стефан Дичев „ Завоевателят на миражите“. Важно е мястото и на  романите на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“, поредицата  за Алкивиад.

Българските писатели са се обръщали  по-често  към темата за Александър Велики и неговото място в историята на света. Последният роман на признатия  майстор в историческата романистика Антон Дончев, е също за времето на Великия Александър.

През 1980 година  писателят Тодор Харманджиев публикува   романа си „ Тракиецът от племето меди“  с  подзаглавие „Младостта на  Спартак“, което беше  напомняне за една забравена тема.

През последните години   интересът  към древните  траки и  заслугите им  за човечеството  се увеличава.  Александър Томов написа „ Оракулът на Дионис“,  Бойко Беленски – „Веда за Орфей“. Днешните  автори се стараят да разровят  жаравата  на неповторима духовност,  озарявала далечното време на траките. Явно е желанието да се търсят нишки, които ни свързват с нашите  далечни предшественици.

Може да се говори за  две посоки, по които  продължаваме да търсим  тази свързаност.  По-силна  е духовната  посока, която засяга интелекта и безсмъртното творческо наследство, оставено от траките… Това начало иде от Орфей.

Другото начало е борческото,  началото на гордият дух, на свободолюбието и мъжеството да воюваш за свободата. То се свързва най-често със Спартак.

Литературата сякаш беше изоставила тази посока от наследството  на  траките  на по-заден план. Трудно ми е да търся някакво логично обяснение.

Затова с изненада и с радост срещнах появата на романа на Павлина Павлова за Спартак. Изненадата ми е обяснима, защото дългото бродене из лабиринтите на  историческия роман ме научи, че с големите и трудни теми на световния живот и съдбините на човечеството се залавят обикновено писатели със солиден писателски опит.  Радостта ми е породена от появата на такъв роман и от навлизането в историческия жанр на млад писател.

Романът на Павлина Павлова заслужава внимание като първа творба  защото е интересно как  е съумяла да овладее сложната историческа проблематика, до колко е успяла да доближи далечното историческо време до нравствеността и духовните търсения на сегашните хора. Защото колкото и отдалечено да е времето то трябва да „проговори“ на днешния човек. Иначе усилията са безплодни.

Като първа книга от жанра романът има своите пропуски, но смятам ,че е по-важно да се съзрат сполуките на авторката. Върху тях можем да очакваме  авторовото  развитие и  как ще съумее да развие своето дарование.

За далечното време на Спартак  едва ли могат да се очакват непознати исторически доказателства, които да насочат в нова посока повествованието за него.  Реално е да се очаква нов прочит на познатото, друг ъгъл на поглед към миналото.  Писателка е тръгнала по този път…

Павлина Павлова предлага свое виждане за съдбата на Спартак . Тя вярно е разчела писанията на древните историци , че Спартак не е намерен сред жертвите в последното сражение. Това позволява да се търси друго развитие на съдбата на героя.  Сюжетната линия за живота на героя не секва, а продължава.. Той успява да се добере до родната Тракия с надеждата да продължи  да се бори за нейното освобождение.

Впечатлява настойчивото усилие на авторката да подчертае по всякакъв начин тракийското начало, което изразява Спартак. Той е като негов пропагандатор  в повествованието.  Корените на неговия подвиг са положени в силните традиции  и високата нравственост на тракийското племе.

Винаги съм уважавал автори, които имат свое виждане за миналото и историческия процес и се опитват да проникнат в това минало от непознати посоки, за да кажат нова  дума. Тези усилия на авторката са видими.

Повествованието в романа  се води от Спартак. Той разказва за онова, което се случва, което преживява и за онова, което е било преди. Този повествователен подход  позволява   повече автентичност на разказа и личностно осмисляне.  Научаваме истината за събитията и героите от първа ръка, а не преразказани. Това дава добри възможности на авторката да вплита разказ в разказа, да се връща във времето, да предвижда. Но  тази свобода на повествование е и  изпитание за дарованието. Изпитание дали умее  да използва разумно и с мярка  различните възможности, или потокът на разказа го повлича и се нарушава не само ритмиката на повествование, а и развитието на сюжета, когато маловажното излиза напред и загърбва  основното.

Разказът на Спартак започва от времето в  гладиаторската школа в Рим  и от неговото битие на гладиатор. Той е герой на римската арена и  всяка нова битка  е среща със смъртта. Защото  е роб и трябва да забавлява преситената римска публика, която иска зрелища. Тя иска кръв и жертви. Колкото по-жестока и безчовечна е  смъртта-толкова по-впечатляващо е зрелището. Още началните сцени от гладиаторската съдба създават представа за римското общество, за отношението между господари и роби, за основите върху които се крепи и развива този свят. Спартак едва ли прониква до дълбочините на всичко, но  вижда главното- жестоката несправедливост и принизяването на човека-роб до вещ, която можеш да купиш и да продадеш. Той има вярна мярка за сравняване- своето родно царство на бесите, на своята Родопа.

Връщането към миналото идва естествено като топъл спомен, като опора в изпитанията. Това спомняне връща времето, когато героят скита из родната планина, опознава хората, обичаите, традициите, преданията. Като наследник на личен владетел Спартак се  готви да стане достоен заместник. Владее бойните изкуства, опознава и опита на чужденците, дори на римляните. Когато сетне  съдбата го запраща на арената, той се отличава  с богат опит, с храброст и съобразителност. Затова скоро изпъква като най-личният  гладиатор.

Спартак често си спомня  своя предишен път, премисля, къде е сбъркал, за да позволи на римляните да го пленят, че да стане гладиаторската арена   негово ежедневие.

В такива минути на размисъл  преценява  своя живот – стореното и не стореното. Спартак често се сеща за своята любима Фия, потънала във водовъртежа на изпитанията, за невръстния си син Бологес, отвеян  от вихъра без следа… А той, войнът и владетелят, контузен и пленен, е отведен в робство, продаден като роб, за да стигне до  гладиаторска арена.

Авторката сполучливо е вплела  тази  завръзка, която дава началото на романовия разказ. Когато мисли за онова, което се е случило, Спартак логично стига до разбирането, че античовешкият порядък в империята и преди всичко робството и човешко унижение, трябва да се премахнат. Това прозрение има голямо значение… В онези времена, при онези условия такова дръзновение има революционен смисъл. Този основен, съдбовен възел в големия разказ  ще  роди идеята за първото въстание на робите. Спартак постепенно осъзнава своята роля и поема мисията да  стане водачът на това въстание.

Той е подготвен за  тази историческа роля. През дългите нощи  той размишлява за своята съдба и признава с благодарност какво богатство са му дарили родителите като са го подготвяли за живота. Имал е добри учители и те са му дали богати познания за историята, религията, философията, математиката…

Признанието на героя, че  умее да чете и пише на гръцки и латински, както и на родния тракийски език, събужда изненада. Напомнянето за тракийски език е  интересно, но провокативно. Тракологията  твърди, че тракийските племена не са оставили своя писменост.  А  имали ли са наистина? Този проблем векове  вълнува човечеството. .Нима траките, които са ни дарили такива образци на великолепно изкуство, наистина са били безписмени?!

Авторката на романа настойчиво поддържа  схващането , че те са имали свое писмо, че са създали своя книжнина и че има документални извори за това. Но защо всичко е потънало в неизвестността. Тя има версия и на тази загадка. Но за това по-сетне.

От признанията на Спартак научаваме, че добре  владее различните бойни умения, че след смъртта на баща си- тракийският владетел на бесите, той го наследява,  предвожда армията, участва в сражения и  събира добър опит. За всичко си спомня Спартак. След пленяването и продаването му в робство, той опазва тайната, че  е бил тракийски цар, но ежедневно  доказва войнските си умения и храброст.  Това създава у него морална  решимост, че няма право да  загине  на арената, заради удоволствието на римляните.

Историческите извори  за заговора и бягството на гладиаторите от школата в Капуа,   за действията им на свобода, за битките им и за разгрома, са твърде оскъдни и противоречиви. Главните сведения  идват от древните историци Плутарх, Алиан, Флор… Техните сведения и тълкувания са  често противоречиви и спорни .А ни отделят  хиляди години. Напомням за това, защото в такъв случай  писателят застава пред още по трудна преграда и сам трябва да поеме риск, когато обяснява и тълкува далечното минало. Павлина Павлова се е  опитала да се движи в рамките и посоките на древните историци.

Посветените в заговора гладиатори решават  да действат, когато разбират, че тайната им може да излезе наяве и заговорът да пропадне.

В  подходящ момент Спартак и някои от съмишлениците му, проникват в кухнята на гладиаторската школа  и побягват навън.   Успяват да се измъкнат  от града… Усетили свободата, робите са готови на всичко, макар  само 78 души  да са успели да избягат. Спартак и галските гладиатори Крикс и Еномай  поемат   съдбините на бегълците. Вече не са роби, а свободни хора и армия, която воюва за свободата си. Назначават  командири, определя първите цели, за да бъдат по-далече от римската войска.

Вестта за въстаналите роби  бързо се разнася  и към тях започват да се стичат тълпи от нещастници, които търсят спасение от робството  на римляните.  Армията на Спартак  нараства ускорено. Идват семейства, жени, деца. Възникват проблеми с  ежедневието и прехраната на огромния човешки поток. Мъжете- войни трябва да се организират и подготвят за сражение с римската войска.. Битките предстоят.

Всъщност започва най-трудното и рискованото. Опиянението от свободата  застава пред огромни трудности и неизвестности. Не  случайно  историците напомнят тъжната истина, че много от революциите са се проваляли, защото не са имали ясна стратегическа цел. Какво трябва да се прави след освобождаването от робството? Какъв е пътят?

Тази  загадка застава и пред Спартак. Но сякаш тя по-често се измества от ежедневната грижа за прехраната на хората,  за предстоящите  сражения с римските легиони.

Настъпва важна промяна и в личното битие на Спартак, когато той е вече водач на  свободни роби. Открива  и прибира своята сестра  Мирца, продадена като слугиня на римляни. Намира и тракийското момиче Лаодика, което  е пленило мислите му. Главният  герой е вече в друга, семейна среда. Тя играе особена роля в развитието на повествованието и навярно е търсена като противовес на напрегнатото военно ежедневие, което съпътстват героя. Твърде често това равновесие се нарушава . Вниманието на Спартак е към Лаодика и Мирца.  Разказва им спомени, легенди, разни истории за траките.  Тази образователна линия приглушава размислите на водача на въстаналите роби за трудните ежедневни изпитания, за преценки и решения за битките, които следват непрестанно.

Налага се впечатление, че в стремежа си  да  утвърди тракийското начало в съдбата на героя, авторката се увлича да напомня за това начало. Спартак прави   грешка като често изтъква ролята на тракийците пред своите войни-роби. А неговата армия е сбирщина от различна племена и народи. Не можем да знаем как са мислили тогавашните хора, какво самочувствие са имали за своята принадлежност, но едва ли са приемали такива разговори като обединителни за общата цел. Разпадането на армията на Спартак, което започва, едва ли е било само поради жаждата за грабеж и богатство. Може би и заради обида и подценяване на  по-известни в ония времена народи и племена.

Спартак е останал  в паметта на човечеството като водач на първото  въстание на робите. Няколко години неговата армия от свободни роби броди из земите на Италия и застрашава  дори Рим. Тази заплаха е била реална.  Затова тръгват мощно легиони с опитни командири срещу него.

Започват  тежки сражения.  Отначало той ги  печели с тактическа хитрост, с умението да обедини робите да се борят реално за свободата си. Без да търси  някаква баталност, авторката е показала изпитанията от срещите на две неравностойни и тъй различни по цели армии. Кипи истинска гражданска война, в която около Спартак се сражават не само гладиатори, а и избягали войници, селяни, бездомници… Завидни са усилията на Спартак да направи от тях армия на свободни хора, но времето и условията не му позволяват . Все по-добре проличава, че силите и енергията на въстаниците намаляват. Спартак  усеща, че търсенето на по-безопасни и сигурни места, за да  опази своите войни, става все по-трудно. Назряват и противоречия сред робите. Водачите  не са се споразумели каква цел ще следват. Отказват се от идеята да прехвърлят Алпите и да търсят свободна територия, не се решават  да обкръжат и нападнат Рим или да търсят кораби и  да заминат надалече. Този разнобой е  потвърждение, че  въстанието  е обречено на гибел. Появяват се и дълбоки вътрешни причини. Роби около галските гладиатори Крикс и Еномай се отделят, защото искат да грабят и трупат богатства. Те се разминават с целите на Спартак.

Отслабената армия  броди из страната, влиза в сражения и все повече намалява.

Скоро идва последното сражение.  Армията на Спартак е разбита и  унищожена. Жестокостта се стоваря върху пленените  войни. Крас, които постига разгрома, нарежда над 6000  роби да бъдат разпънати на кръст по пътя между Рим и Капуа.

Между убитите  в това последно сражение не е открито тялото на Спартак. Тази истина напомнят древните историци.

Версията на Павлина Павлова, че Спартак успява да се спаси, да овладее кораб и да достигне до родните места, за да продължи своята борба, има обективна почва. Макар че няма древни извори, които да потвърждават такава  съдба на героя.

Писателят, когато възкресява миналото, е в правото си да създава и утвърждава своя версия. Дори и най-невероятна. В историческата романистика има случаи, когато версията на писателя след години се потвърждава от новооткрити исторически извори.

След много премеждия Спартак и малката му свита стигат на родна земя. С него е само Лаодика. Тя чака рожба от Спартак. Идеята за продължението се подкрепя и развива.  Скоро откриват и синът  Бологес. Той вече е зрял мъж, който свято пази спомена и традициите на своя баща. Надеждата е отново да се възроди тракийското начало и да възкръсне тракийското племе.

Романът „Спартак- гладиаторът“ като  повествование и особено като усилия на авторката за определени художествени внушения, заслужават  внимание.  Историческата посока, основните факти от живота и делото на Спартак, са познати от  историята. Те могат да се прочетат в справочници, в интернет. Едва ли би могло да се добави  нещо ново и непознато. Върху тази основа е положила своето повествование писателката.

Впечатляват  нейните  усилия да внуши тракийското начало, особеното място и значение на тази древна култура . Имаме  основания да сме пристрастни към такова усилие, защото се смятаме за  наследници на тези древни племена, защото всичко значимо, което те са създали и оставили на поколенията, е творено на нашите земи. Но Павлова отива по-далече и убеждава, че  тези племена  са имали писменост и са оставили писмени документи, но в онази  далечна древност гърците съзнателно са заличили това велико наследство. Колкото и интересна да е такава идея, тя е малко вероятна.  Науката за траките, която има дълголетни традиции и по признания на големи учени, е на добро равнище, не споделя такава версия.

В желанието си да постигне по-правдива атмосфера на далечното  време, авторката съзнателно търси място на вярванията и божествата на древните хора. Сложна и разнопосочна е била религиозната насоченост. Божествата са имали непонятно за днешния човек място в живота на онези хора. В повествованието темата за вярванията и божествата не е втъкана  в органиката на  разказа. Усеща се като привнесена, изкуствено добавена. Същото впечатление  създават  цитиранията на идеи, мъдрости от древни  философи.

Защо се е получило така?  Майсторът на историческия роман руският писател Алексей Толстой вярно е съзрял още навремето този  недостатък. Така се получава, според него, когато фактите, истините за историческото време, които авторът използва, не са станали негова памет.  Ал. Толстой напомня , че писателят не бива  да сяда да пише, преди историческата реалност, нейните факти и отлики, нейните герои не са  станали част от писателското съзнание. Тогава художественото внушение е истинско и убедително.

Този роман е бил твърде сериозно изпитание за авторката. Положени са сериозни усилия, но проличава неопитността пред такова тежко изпитание. Малко са белезите, които да напомнят, че разказът е за далечна епоха и  за люде, живели преди векове. При една  грижовна редакция можеше да се потърсят добавки, които насочват към език, колорит, които напомнят за време, толкова отдалечено от нас.

Романът „Спартак- гладиаторът„ на Павлина Павлова  идва като потвърждение, че нашата  историческа романистика се развива, че нови писатели прегръщат темата за миналото и неговите герои. Колкото тези автори съумяват да докоснат по-силно съвременната чувствителност на днешния човек и намират сили да му внушат идеи, чувства, духовни прозрения, които навлизат в неговия свят, толкова по-голяма е надеждата, че миналото и неговите герои ще говорят разбираемо на днешните, а дано и на утрешните хора.

 

Нашият исторически роман продължава да развива и утвърждава добрите си традиции. Новото време доказва, че този жанр продължава да има важна роля в развитието на литературния процес. Радостно е че в своето развитие този роман търси нови посоки на художествено внушение, навлиза по-дълбоко в пластовете на историята, открива събития и герои, които са оставали по-встрани досега.

   Трябва да видим нови посоки, които наистина радват в развитието на този жанр.

 Засилва се мисловното, философското начало при осмислянето на историческата реалност. Благодарение на него писателите докосват непознати пластове от миналата реалност, а поведението и подвизите на героите получават по-проникновен и сложен подтик. Заедно с това новата историческа романистика все по-често радва с интересни, често неочаквани подходи на художествено внушение. Възприемам всичко това като знак за естетическо обогатяване и израстване на този жанр.

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top