search
top

„ВРЕМЕТО Е БЕЗПОЩАДЕН СЪДНИК…“

Едно интервю на Георги Н. Николов с Благовеста Касабова

Благовеста Касабова е член на Българската академия на науките и изкуствата – БАНИ. Родена е в град Козлодуй. Завършва Девическата гимназия в Плевен и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Дълги години работи като редактор в издателство “Народна младеж”, първи зам.- гл. редактор на вестник “Новият пулс и др. Публикува многобройни литературно-критически и публицистични материали в литературния и периодичния печат. Автор е на над 20 книги. Носителка на национални награди: За принос в литературата на Министерството на културата, За литературна критика на Съюза на българските писатели, приз “Калина Малина”, приз “Георги Братанов” за публицистика. Доайен на българската литературна критика.

Госпожо Касабова, нашата действителност е сбор от хаос, корупция, униние, политиканство, емиграция и смачкани човешки съдби. Как на този фон българската литература ще се развива напред? Или ще се обезличава, както цялата ни национална идентичност?

Българската литература е отражение на битието на народа, на неговия дух и историческа съдба, на надеждите му за по-добър живот. Литературата като част от националното духовно богатство не може да бъде различна от нашата народопсихология, от обществения климат и обществените взаимоотношения. От националната кауза. Става дума за високата литература. Днес нямаме национална кауза, развитието ни е на най-ниско стъпало от един век насам. Държавата се управлява – ако изобщо можем да употребим думата „управлява“, хаотично и продажно. Всеки мислещ човек го знае. Каква тогава може да бъде литературата ни? – също хаотична и подражателско-продажна. В смисъл, редица нарекли се „писатели“ са назначени на котлова храна при онези, които всячески се стремят да заличат националната ни идентичност и култура. И добре се отплащат за щедрата издръжка. Немалка част от литературата днес е пълна с цинизми, от които и най-изпечените хамали биха се изчервили. С вулгаризми, родоотстъпничество и подражание на треторазредни писатели отвъд океана. Талантливите автори са незабележими (съзнателно), пренебрегват ги, нямат трибуна за изява, а и нямат средства да издават книгите си, тъй като издателствата отдавна са загърбили меценатската си роля и са се устремили към печалбарство. Съзнателно са подменени и естетическите, и нравствените критерии. С пълен напред върви пошлото, порнографското, простотията. Тъжна картина…

Борбен ли е българският писател в името на обществото, или основно лични интереси диктуват модела му на творческо поведение? Как стана така, че млади автори доволно се гоят в касите на странни чужди общества?

След промените през 1989 г. повечето от стойностните писатели – поети и белетристи, се оттеглиха ранени и огорчени от действията на литературните хунвейбини. Не устояха на бруталните действия на онези, които за една нощ се превърнаха в „демократи“ и започнаха да анатемосват колеги и приятели, с които до вчера са изповядвали сродни родолюбиви художествени позиции и преживявания. Наричаха ги „комунисти“ (все едно убийци), а творчеството им бе подложено на унищожителна критика. Най-високо крещяха и клеймяха бившите доносници на Държавна сигурност преди 1989 г. и най-посредствените, чиито произведения не получаваха високи оценки. Дошло бе времето да си отмъщават и да се врат с мръсните си помисли в килерите, спалните, кухните, даже и на някои от класиците. Искаха – новоизпечените демократи – да ги припознаят като „смели“ откриватели. Не останаха много неоплюти, неосмени, изляха се тонове помия върху светли имена, с чието творчество би се гордяла всяка нация. Бездарието е способно на всичко. Утешавам се с мисълта, че цял свят свири Моцарт и никой не свири Салиери. Времето е безкомпромисно. Жалко само, че го няма духът на големите ни писатели. Съвременните им събратя позволиха да ги смачкат и с това проправиха пътя на простотията и бездарието, на слугинажа заради юдинските тридесет сребърника. Талантливи млади автори има, разбира се. Някои от тях са податливи към „освободения“ цинизъм, безидейност и самоцелно съчинителство, с цел да изглеждат модерни. Но се радвам, че има и сериозни млади таланти, които наистина правят съвременна българска литература.

Има ли тя свои представителни лица, които светът трябва да познава? А познаваме ли, на свой ред, най-стойностното от съвременната духовност зад граница?

Ако в понятието „съвременна“ включваш и писатели от миналия век, то отговорът ми е: има. Няма да споменавам класиците, повечето от тях са познати и признати от редица европейски и неевропейски страни, тъй като са преведени на много езици. От средата на миналия век, време, през което се сътвориха големи литературни произведения и в поезията, и в белетристиката, които ще останат в Златния фонд на българската литература, мога да изброя на прима виста поне двадесетина имена. Които издигнаха българската литература на европейско и даже надевропейско равнище: Димитър Талев, Димитър Димов, Николай Хайтов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Васил Попов, Ивайло Петров и още няколко разказвачи. От поетите: Георги Джагаров, Първан Стефанов, Валери Петров, Андрей Германов, Любомир Левчев, Петър Караангов, Иван Пейчев, Драгомир Шопов – да не изброявам повече. Има и днес талантливи автори – и поети, и белетристи, но за тях ще се говори най-малко след десетина години. Нека оставим оценките на времето. Ако са талантливи, както мисля, то ще бъдат признати. Времето е безпощаден съдник.

Блага, има ли разделителна черта между творчеството на автори от по-старите и по-новите поколения у нас? На какво се дължи и как може да бъде заличена?

Не бих употребила думата „разделителна“, но наистина има разлика, и то съществена, в идейно-художествените позиции, в родолюбивите позиции, в стремежа да опознаят народопсихологията и душевността на човека-българин, роден и осъществяващ се през втората половина на ХХ в. и първата четвърт на ХХІ в. Защото днес българщината не е на мода, малко са онези, които живеят с болките и тъгите на народа си и ги пресътворяват художествено. Днешните творци на словото почти не се интересуват от народната съдба. Мислят, че като изобразяват порнографски сцени и си служат с гадни цинизми, са „модерни“. Нямат понятие от модерност, защото са невежи, не четат и не познават наистина модерните ни творци както от миналия век, така и от сегашния. За мен цинизмът в литературата е безсилие, просто няма какво да кажеш, животът им е повърхностен, не болеят с болките на обикновените хора, далеч са от мисленето и поведението им. Ето защо и сътвореното от тях е далеч от истинската литература. Може би това е „разделителната черта“, която според мен идва от липсата на значими човешки и общочовешки идейно-художествени позиции. Излезе, че обобщавам – не, не обобщавам, тъй като чета и чудесни произведения на наистина надарени млади творци. Но тъй като не са напористи, нямат вероятно и средства за реклама, са съзнателно избутвани в ъгъла. Ще ми се да не губят кураж, а да продължават да надграждат онаследеното и да вярват, че „не се гаси туй, що не гасне“. Което е изрекъл не без болка патриархът на българската литература Иван Вазов, за когото съдбата на България е била творческа кауза.

В какво се изразява тематичната приемственост, доколкото тя съществува и има ли теми, загърбени от писателите? Ако има – кои са и защо са лишени от вниманието им?

Съществуват вечни, изконни теми – любов, свобода, добро, зло, красиво, грозно, живот, смърт. Всяко поколение ги възприема, осмисля и пресъздава според характерните особености на времето, в което живее и собствената си житейска философия, нравствени и естетически позиции. Любов и свобода днес сякаш са изпразнени от същностното им съдържание, тъй като за любов все по-малко се говори и пише. Доминира сексът, той за някои автори е и основен компонент – и тема също – в писанията им. За свобода изобщо не се говори и пише, тъй като под свобода се разбира възможността да изказваш на глас мнението си. Никой не се занимава с вътрешната свобода на човека. Съвременният човек става все по-зависим от вещи, електронни медии, интернет. Той няма време, пък и желание навярно, да погледне вътре в себе си и да прецени дали наистина е свободен. Нравствената тема също е на заден план, тъй като редица от елементите, които съдържа думата нравственост, не се котират. Но истински талантливият творец знае или интуитивно усеща върху какво трябва да гради образи, да поставя въпроси, да търси и да открива. За псевдописателите е ясно – колкото по-скандално, толкова по-тиражирано. Според тях, естествено.

Трябва ли да кажем „упокой, Господи“ на литературната ни критика? Защо е толкова добричка за книги, нуждаещи се от спешна медицинска помощ? Може ли да заеме подобаващото й се място и кои са предпоставките за това?

По въпросите на литературната критика неведнъж съм писала и говорила. Естествено, че няма и не виждам да има в скоро време истинска, професионална критика. Нейната роля е иззета от платените рекламки по вестници и електронни медии, а могат да рекламират книгите си само платежоспособните. Наивникът, който все още се занимава с литературна критика и история, не получава нито стотинка за труда си, а както знаеш, Георги, той е тежък, иска се кураж и воля, за да вървиш по него. В повечето случаи е и неблагодарен, тъй като все ще се намерят автори, които са недоволни от оценката. И не само недоволни, но и заплашват да те съдят поради „дискриминация“. И да искаш да напишеш нещо по-сериозно и професионално изпипано – няма къде да го отпечаташ, а знаеш и как се издават критични книги днес. Не виждам млади критици, които да поемат по неблагодарния и упорито търпелив път на литературната критика. Може би някои институции – имам предвид филологическите факултети към университетите, да обърнат повече внимание на проблема и да вземат мерки за насърчаването на младите, които имат наистина вътрешна потребност да пишат литературна критика. Без нея – няма да се получи.

Какви качества трябва да притежава мислещият човек, за да бъде добър литературен критик? И да запази достойнството си и трайното си присъствие в това взривоопасно занимание?

Знае се отдавна какви качества трябва да притежава човек, който иска да работи на „бойното“ критично поле – безкомпромисност, упоритост, голямо търпение, тъй като работата на критика е и изследователска, той не е кабинетен писател. Много е важно да има силен характер и да не се поддава на манипулации, каквото и да му струва. Знаеш сам какво ти струва днес да се занимаваш с литературна критика. Както казва народът – няма файда. Добавям – и келепир.

Блага, а ти защо се залови с него и би ли променила избора си назад във времето, ако сега имаш възможност?

Още в съзнателните си ученически години съм знаела, че ще се занимавам с литература. Но критичната ми дейност започна случайно. Работех в Дома на литературата и изкуствата за деца – много полезна институция, но за жалост вече я няма. Мой познат – писателят Стефан Поптонев, ме попита дали бих прочела новата му детска книга „Най-дългият скок на Корнелия“. Хареса ми много и реших да му напиша впечатленията си – за по-авторитетно. Той се впечатли и ми каза, че от мен може да стане добър литературен критик. Изглежда съм му повярвала, тъй като написах и за други детски книги. Отзивите ми излизаха в сп. „Деца, изкуство, книги“, няма го днес и него, а беше авторитетно навремето. И така започнах с рецензии, с обзорни статии след това, и така до днес. Не един и два пъти съм се заричала да престана да се занимавам с литературна критика и история, но заричането ми траеше от ден до пладне. Изглежда е заложено вътре в мен. Иначе защо толкова много години ще си навличам непрекъснато негативи. Пък и колегите ми литературни критици са се отнасяли с едва прикрито снизхождение към жените литературни критици – смятат критиката за мъжка работа. И аз им се усмихвам снизходително, а не толкова прикрито понякога. Те мислят, че емоцията няма място в тази дейност, а само факти и анализи. Аз пък мисля, че емоцията не пречи на анализа и фактологията – напротив, текстът става по-четивен и по-близък до възприятията на читателя.

Какво послание ще отправиш към българските творци от позициите на своя личен литературно-критически опит и чисто човешки принципи?

Не зная какво друго да им кажа, освен да бъдат верни на себе си и да не мислят, че преди тях не е имало високи художествени творби и че те поставят началото на съвременната литература – познавам подобни напъни. Такова мислене и такава художествена позиция са пагубни за самия автор. Рано или късно няма да имат алтернатива. Така е било. И така ще бъде. Самата природа, самото време прави естествения подбор. И той остава.
А на читателската публика, освен да бъде много търпелива?
На малкото читатели, които все още обичат художествената литература, бих казала: „Четете български автори. Често те са степени напред и нагоре от шаренията, която залива площад „Славейков“ и големите книжарници. И разбира се, от преводите – само най-доброто…“

Въпросите зададе Георги Н. Николов

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top