search
top

БОТЕВАТА НАГРАДА Е БЪЛГАРСКИЯТ “ПУЛИЦЪР”

– Г-н Ангелов, тази година се навършват 105 години от основаването на Съюза на писателите. Как ще отбележите годишнината?
– Много бързо минаха петте години от стотния ни юбилей. За него издадохме за първи път от създаването на Съюза на писателите двутомна история на нашата организация. В нея, макар и накратко, макар и непълно, успяхме да покажем какво е ставало в Съюза на българските писатели от 1913 г до 2013 г. Също така успяхме да издадем и Азбучник на Съюза на българските писатели, в който включихме почти 1600 писатели. Това са всички български писатели, които са били или са членове на Съюза, независимо дали някои са починали или са го напуснали. Това беше жест на толерантност от наша страна. За първи път в историята на българската литература поставяме на едно място и писатели, които са осъдени и убити от т.нар. народен съд и писатели, които са убити между 1923 и 1944 г. Опитваме се да запълним пропастта, която настъпи и в литературните среди след 1989 г. Дали сме успели, ще покаже бъдещето.

 

– Чува ли се словото на писателите днес?
– Словото, истинското слово днес е потиснато. На мода излиза словото сурогат, подчинено на идеологически или политически съображения. И сякаш няма никаква разлика от онова време преди 10 ноември 1989 г. Както тогава по най-настървен начин се охулваше всичко, което ставаше зад Желязната завеса, така сега се охулва всичко, което е ставало преди 10 ноември 1989 г.

 

– В началото на месеца отбелязахме 170 години от рождението на Христо Ботев. 2018 г. е обявена за Година на Ботев. Защо времето днес не ражда хора с толкова ярко слово като Ботев или пък като Каравелов?
– Ботев за мен е изключение. Такъв писател се ражда на 1000 години веднъж, а може би и на повече. Той е вулканична сплав от слово и дело. Много рядко се случва човек да показва на дело това, което е написал. Ботев успя да го направи и то по най-неопровержим начин. Но той не е само голям поет, той е голям журналист, голям публицист. И днес, ако се четат неговите политически коментари, неговата публицистика, ще видим че той още е ненадминат. Не се е родил още човекът в България, който да го надскочи по огнена страст и по безкомпромисност. Времето ражда хора като Ботев. Той успя да събуди от вековен сън една държава с прекрасна история, която по най-брутален начин е била потисната не само политически, но и духовно от турската власт, гръцкото фанариотство и чорбаджийската класа. Ботев е еманацията на всичко, което е ставало по онова време. Днес звучат много кощунствено думите, че Ботев е едва ли не някакъв авантюрист, който отива и жертва живота на още двеста души. Ботев показва огромната граница между хората на духа, които са готови да бъдат свободни и хората, които са родени, за да бъдат роби. Нека не забравяме една история – точно преди битката, когато турският башибозук и редовната войска нападат четата на Христо Ботев, четниците са на лагер, пекат няколко агнета. Започват отстъпват, но идва овчарят и им казва: Трябва да ми платите агнетата, че потерята идва. И двамата са българи, но разликата в мислите и действията им е видна.

 

– Достатъчно добре ли е застъпен Ботев в учебната програма?
– Не. Бих казах дори, че въобще не е застъпен. Така се случи, че вече две десетилетия участвам в педагогическия живот в Западна Европа, по-точно в Германия и в Швейцария и имам конкретни наблюдения върху тяхната образователна система. Ако някой посегне по някакъв начин на класиците на немската или на швейцарската литература, ако някой дори една запетайка махне от тяхното творчество, ще бъде обявен за национален предател. А ние не се свеним да махаме цели творби от учебната програма, твърдейки, че Вазов е неразбираем, че Ботев е остарял, че трябвало да има някаква толерантност… Толерантност има, разбира се. Четейки ги, никой няма да тръгне да се бие с никого. Но това е геройството на един народ. Не може да се гаврим с народни светини като Райна Княгиня или с поети, които са дали живота си за България като Никола Вапцаров. Има още много примери. Това би трябвало да се осъди не само морално, но и юридически. Миналото не се намира назад, то е горе – там, където са звездите. И когато гледаме към миналото, ние трябва да гледаме нагоре, а не назад.

 

– Какви инициативи има Съюзът на писателите за 170 годишнината от рождението Ботев, за 140 годишнината от рождението на Яворов?
– Брой първи на в. “Словото днес”, който издаваме, е посветен изцяло на годишнината на Христо Ботев. В библиотека “Простреляният Пегас” излезе книгата “Майко, моя, Родино мила”, която показва част от публицистиката на Христо Ботев. Не казвам най-доброто от нея, защото в публицистиката на Ботев няма нещо, което е лошо или недобро. С финансовата подкрепа на Министерство на културата ще направим фототипно издание на творби на Яворов и може би за първи път в българската литературна история ще издадем и поетична антология, която включва стихове, посветени на Пейо Яворов. Това е една обща програма на Министерство на културата и Съюза на българските писатели. Отделно на 10 януари в Големия салон на БАН Академията, нашият съюз, столична община и издателство “Захарий Стоянов” направихме тържествена вечер, посветена на творчеството на Христо Ботев. На 15 януари пък направихме такава тържествена вечер, посветена на Яворов.

 

– Каква помощ срещате още от държавата?
– Имаме подписан меморандум с Министерство на културата за съвместна работа. На тази база издаваме книгите за Яворов. Миналата година – книги за Елин Пелин, Димчо Дебелянов. Възстановихме поредицата „Библиотека за ученика”. Заедно с издателство „Захарий Стоянов” издаваме томовете на Николай Хайтов.

 

– Споменахте толерантността. Думата напоследък се употребява твърде често в контекста на обществения дебат около Истанбулската конвенция. Какъв е коментарът Ви за нея?
– Съюзът на писателите излезе с декларация, с която призоваваме премиера, президента, председателя на Народното събрание да проявят мъдрост и да опазят обществото от ново разделение. Защитаваме категорично позицията за нератифициране на Истанбулската конвенция, която със своето неясно и двусмислено съдържание прави опити да се разрушат изгражданите векове наред традиции и морални устои. Съществуват достатъчно европейски и национални законодателства, които защитават правата и равенството между половете и всяко волунтаристично тълкуване води до объркване, дори до дискриминация.
Българският народ повече от хилядолетие съхранява изконните християнски ценности, които са ни опазили от разнопосочни асимилационни инвазии. Мъдростта на народната памет е по-силна от всякакви експерименти с човешкия морал и с човешките норми на поведение.

 

– Къде са границите на толерантността?
– Толерантността е търпимост. Ние наистина сме длъжни да проявяваме търпимост, но в разумни граници. Когато тази търпимост влезе в противовес с нашата история, с нашето настояще и дори бъдеще, не бива да се правят компромиси. Народът ни е много толерантен. Ние помежду си може би не сме, но проявяваме огромна търпимост към другите, към чужденците. Давайки си сметка за това, винаги трябва да поставяме граници докъде България може образно казано да се разтопи в рамките на Европейския съюз. Задължително трябва да запазим своя авторитет и самочувствие. Защото в контекста на Европейския съюз има сили, много целеустремени, които искат да превърнат целия континент от 500 милиона души в аморфна маса, в хора, които са само източник на финансови средства. Може би точно затова е крайно време да се появи тази национална доктрина, която не съществува у нас, но за необходимостта от която говорят мнозина. Имаме пълните основания да я създадем. За съжаление неин инициатор не искат да бъдат държавните институции. И ще се наложи ние, които се намираме от другата страна, но не от противоположната, да помагаме безрезервно с всичко за създаването й. Това, че вече повече от 20 години не се приема закон за защита на българския език, писменост и книжовност е още един повод да се запитаме дали наистина държавата мисли как да съхрани ценното, което е постигнато в продължение на повече от 100 години и с цената на стотици хиляди жертви за България.

 

– От 25 години академици, интелектуалци, творци правят опити за създаването на такава национална доктрина. Защо това не може да се случи?
– Защото непрекъснато се появяват някакви разделителни линии.

 

– Какво чете българинът днес?
– Трудно ми е да обобщя. Българинът е доста разнопосочна личност. А съм част от този българин.

 

– Имате ли статистика в Съюза на писателите какво се продава повече – българска или чуждестранна литература?
– Чуждестранна. Но въпросът е какво е нейното качество. Дали това е най-доброто, което може да се предложи, дали се издават творби на т.нар. случаен принцип или спонсорирани от някой чуждестранен културен институт. Малко издателства – като „Захарий Стоянов” например залагат на класиката. Нещо проверено и оценено във времето. Правят панорама на всичко стойностно на запад и на изток от България. Това е много важно. Защото след 1989 г. се прекъсна държавната политика. Имаше издателство „Народна култура”, специализирано в издаването на чуждестранна литература. Издателство „Български писател” пък бе специализирано в издаването на българска литература. И всичко това бе финансирано от държавата. Тя се оттегли и сега с едни малки, дребни проекти помага, но това съвсем не е достатъчно. Издателство „Български писател” сега е собственост на Съюза на писателите. Но за 25 години е фалирало 3 пъти, аз го заварих със 75 000 лв. дългове. Добре е, че на много места в България има кметове, които са истински патриоти и подпомагат местните автори. Има и хора от бизнеса, които спонсорират ценни литературни творби.

 

– Младите хора започнаха ли отново да четат?
– Нямат почва да четат. Не им е дадена основата, при която трябва да търсят добрата книга.

 

– Къде е проблемът – в семейството или в училището?
– Навсякъде. Безобразната и агресивна компютъризация на живота прекъсна възможността детето да развие въображението си. Сега компютърната игра или филмът заместват книгата и подрастващият човек не може да развие въображението си, представяйки си това, което чете. Той го вижда, дадено му е.

 

– Споделяте ли идеята да се намали ДДС върху книгите?
– Да, разбира се. Това е задължително. Някои правят предложения за намаляване на ДДС само върху детската литература или само за учебниците. Според мен, щом сме в Европейския съюз, може книгите, които излизат от ЕС да са с по-малко ДДС. Всички други да бъдат натоварени с ДДС, а българската книга – изцяло освободена. За българина е непосилно да даде 10-20 лв. за книга, когато взема 500 – 600 лв.

 

– На какъв принцип се определят днес наградите, свързани с литература?
– Отново на случаен. В последните 15 години Съюзът на писателите участва в създаването на много литературни награди. В последствие по субективни и обективни причини той бе изтласкан от този процес, за да се появят хора смятащи се за корифеи в българската литература, които като част от политическа конюктура вземат тези награди. Има няколко много шумящи в момента писатели, които са получили една и съща награда в рамките на 7-8 години. Няколко писатели, които не са членове на нашия съюз, обикалят България и обират наградите.

 

– Кои са те?
– Грантовите писатели. Поставих пред министъра на образованието въпроса защо Вазовата награда е 2000 лв., миналата година дори 1500 лв., а наградата на фондация „13 века България” е 13 000 лв. Освен това има пълно разминаване между смисъла на наградите и творчеството на писателите, които ги получават. Наградата „Пеньо Пенев” например се дава на писатели които нямат нищо общо с барикадния, маяковския стил на Пенев.

 

– В края на миналата година възникна проблем с наградата „Иван Пейчев” в Шумен. За какво става въпрос?
– Националната награда за лирика “Иван Пейчев” се връчва по статут, приет с решение № 771 на общинския съвет в Шумен на 31 юли 2014. Съорганизатори на конкурса са община Шумен, Съюзът на българските писатели и местното Дружеството на писателите. Участва и шуменския университет. Журито се състои от 8 членове и председател, който е председателят на Съюза на писателите, в тазгодишния случай – аз. Нашият съюз има квота от трима души, които по устав се определят от Управителния съвет.
Едва на 1 декември, след мое настояване, получих списъка на членовете на журито, без обаче да са поискани нашите предложения. Община Шумен няма никаква вина, защото това са пропуски на оторизирания представител на Дружеството на писателите в Шумен. Нашият управителен съвет се обърна с писмо към кмета на града д-р Любомир Христов. Съобщихме, че се оттегляме от журито. Казахме: Нека наградата бъде дадена, но без да се използва името на Съюза на писателите. В резултат общината реши да се анулират резултатите от конкурса и да се организира ново гласуване. Последва атака срещу мен от страна на Михаил Неделчев – искал съм да развалям наградата, съюзът нищо не означавал за държавата и т.н. Дори призова кметовете да не работят с нас.

 

– Михаил Неделчев от името на каква организация говори?
– На сдружението на писателите. След 10 ноември 50-60 души напуснаха Съюза на писателите и направиха сдружение. В последствие обаче големи писатели като Стефан Цанев и Георги Мишев излязоха от това сдружение. Имаше период, в който то работеше дипломатично със Съюза на писателите, нямаше скандали за награди. Сега обаче явно вече не е така.

 

– Спорът в тези награди за какво е – за пари или за престиж?
– По-скоро за престиж. Финансовото изражение на някои от наградите е смешно – 200 или 500 лв. Най-висока е държавната „Паисий Хилендарски” – 10 000 лв. Останалите ги дават различни общини. Сопот присъжда Вазовата награда – 2000 лв., Добрич дава Йовковата – 2000 лв. Троян има награда Ламар. При тези награди общините имат водещата роля в конкурсите, те осигуряват и паричните награди. Съюзът на писателите участва в журито, но няма решаващ глас. Награди дават и големите книжарници, и чужди фондации… При тях обаче изобщо не е ясен принципът, на който правят конкурсите и определят победителите.

 

– Всъщност колко награди за литература имаме?
– Много. Някои от сериозните вече ги няма. Имаше Ботева, която даваше община Враца, но от 5-6 години не се присъжда. В Благоевград преди години се е давала наградата Димитър Талев. Също така наградата Вапцаров. Тя е била и международна и национална. Националната е присъдена за последно през 1998, международната – 2008. 27 години нямаме награда Никола Вапцаров. А в същото време са раздадени толкова много други награди на хора, които не могат да се сравнят с таланта и значимостта на Вапцаров. И това, докато Македония какво ли не прави за Вапцаров…

 

– При толкова много награди за които обществото знае малко, не е ли време да се помисли за създаването на престижни, национални отличия, които да се присъждат съвместно с държавата и наистина да са признание за новите таланти в българската литература?
– Да, и имаме такава инициатива. Предстои ни среща с министъра на културата Боил Банов с цел да се установят големите литературни награди, в които да има участие и министерство на културата.
Ние имаме големи съюзни награди. Те са от 20-те години и са давани без прекъсване дори по време на Втората световна война. Участват всички писатели и издателства. Имаме награди за роман, поезия, критика кинодраматургия, детска литература. Но те остават в сянка, защото финансовите изражения са смешни. Наградният фонд е от средствата на Съюза на писателите, които са твърде скромни. И точно това трябва да се преговори с министерство на културата. То и Съюза на писателите да официализират награди на държавно ниво.

 

– Коя награда трябва да е българския “Пулицър”?
– Ботевата награда. Ботев е духовният връх на България. Тази награда трябва да се присъжда съвместно от Министерство на културата, Министерство на образованието, Съюза на писателите, БАН и други обществени институции. Това трябва да е напълно заслужена награда. Добре е да се дава за поезия и публицистика.

 

– Как се издържа Съюзът на писателите?
– Не получаваме държавна субсидия. Имаме различни имоти, които ни тежат като бреме. Наемите от тях едва издържат в. “Словото днес”. Основният ни приход е от членски внос – 24 лв. годишно. Но писателите над 75 години, които са 40% от членовете ни, са освободени от него. Така 820 души плащат членски внос.
Въпреки това се опитваме да развиваме активна дейност, включително и международна. Имаме работещи споразумения с писателските съюзи на 18 държави, сред които и Китай. В момента “Време разделно” на Антон Дончев се превежда на китайски и предстои съвсем скоро да излезе там.

Копирано от standartnews.com

Интервю на Екатерина Николова

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top