search
top

АНЖЕЛ ВАГЕНЩАЙН ЗА МИНАЛОТО И СЕГА

И така – Вие се оказвате сега –лятото на 2015 г.- сред малцината оцелели, които са воювали срещу капитализма, после сте негодували срещу тоталитарния социализъм, а сега озовали се отново в лоното на капитализма. Очаквате ли нов обрат – например завръщането на социализма?
– Като идеология и система от духовни ценности той никъде не е отишъл, за да очакваме завръщането му. Защото след християнството, на човечеството не е предложен друг далечен хоризонт за един морален и справедлив свят, освен социализма. Днешните му кризи са само ауфтакт в политическите практики, пренебрежим в сравнение с дълбоките сътресения и фундаментални корекции на изначалното християнство, неговите разцепления, ереси и иконоборства, по пътя му от относително примитивна иудейска и древносирийски ерес, до завършена философска, ценностна и властова система. Социализмът като философия и глобален обществено-политически проект носи в основата си духа на ранното християнство в главните му ценностни постулати – милост към бедните и страдащите, справедливост и солидарност, един нов и светъл път към Храма, налаган кога с мир и доброта, но кога и с меч. Но социализмът изключва като поощрителни или наказателни санкции наличието на отвъдни институции като Страшен съд, Рай и Ад. Всичко, и адът и раят, са тук, около нас – на земята! Но Триединството Бог-Син-Свети Дух, което опитаха да заместят с Маркс-Ленин-Сталин също не проработи и ни отдалечи от просветения атеизъм. Но както много от основополагащите нравствени ценности на християнството се споделят и от атеистите, така и съвременните развити капиталистически системи, оцелявайки, са били принудени да възприемат социални теории и практики, немислими в миналото, но изначално формулирани и наложени след тежки синдикални борби за възприемането на леви, социалистически в същината си политики.
Нека прибавя, че не само съвременният капитализъм се променя под влияния и натиск от страна на леви движения и синдикати, но и социализмът – все едно дали „реален” или теоретически – претърпява радикални корекции под влиянието на успешни практики във високоразвитите капиталистически системи. В този смисъл някога отхвърляната от теоретиците на социализма идея за конвергенция, сиреч за преливане на най-добрите и функционални практики на двете системи една в друга, както изглежда, вече е на път да формира обществено-политически и икономически държавни структури от подобен смесен тип. Най-ярък пример ат глобално значение за конвергенцията на социалистически и капиталистически елементи в единна система е съвременен Китай. Лично аз бях развълнуван от една друга проява на духовна конвергенция – когато Ево Моралес, ръководителят на Боливия, връчи на папа Франциск, бъдещ светец с подозрително лява настройка, едно дървено разпятие във формата на сърп и чук!
– Марксист или антифашист бяхте през 40-те години на ХХ век?
– Не намирам въпроса за коректно поставен. Защото марксизмът е по природа антифашистки. Друг е въпросът за практиките на антифашистките движения, особено в Европа през двайсетия век. Те са различни като генезис, практики и цели – от националистически и понякога дори антикомунистически национално-освободителни движения, до ясно профилирани леви, марксистки формирования, ръководени от комунистически и социалистически партии. Такава беше и българската Съпротива. Във формирането и действията на антифашисткия Отечествен фронт взеха участие и буржоазни партии, както и отделни политически дейци с възгледи, отдалечени, а в миналото дори враждебни на комунизма. Но въоръжения формат на ОФ (НОВА – Народоосвободителна въстаническа армия) като стратегия и тактики – сиреч партизанското ни движение, с цялата му структура от въоръжени формации до базови помощни организации от укриватели, снабдители, съмишленици и пр. се ръководеше изцяло от центровете на Комунистическата партия и се рекрутираше в огромното си болшинство от комунисти и ремсисти. На практика те поеха върху себе си главният удар на фашизма и дадоха безчислени жертви в тази неравна борба. Подобен „диптих” на Съпротивата – участие както на националистически, така и на паракомунистически формации, е типичен за почти всички антифашистки движения в Европа през Втората световна война. Особено ярък е примерът с полските съпротивителни движения Армия Людова и Армия Народова.
Насочването Ви към марксизма не беше ли причинено от обстоятелствата? Всъщност до каква степен познавахте тогава марксизма?
– Разбира се, марксизмът не се унаследява по полов път, той се поражда у всеки от обстоятелствата – семейни традиции, обществени настроения, жизнена среда. В моя случай цялата ни рода бе с леви убеждения, баща ми беше активен член на нелегалната Комунистическа партия. В ултралевия период на Партията се е числял към пловдивската „ВО” – военната организация на БКП, където е действал съвместно, а известно време и лежал в затвора с д-р Александър Пеев, по-късно разстреляния легендарен резидент на съветската разведка „Боевой”. Най-ранните си години прекарах във Франция, където семейството ни бе емигрирало по политически причини. Би било странно, ако и аз – свидетел на тайни срещи и нощен шепот, с цял полк близки роднини и семейни приятели из арести, затвори и лагери, не бях поел по родовата следа! А марксизмът като наука, а не като емоция, внушена от красивите и романтични митове за „Червените ескадрони”, познавах толкова, колкото днес религиозният богомолец, кланящ се на „чудотворни” икони и сакрални мощи, познава християнската теология и библистика или колкото депутат от съвременната парламентарна левица е наясно с „Капитала” на Маркс.
Днес остана ли нещо от марксизма у Вас?
– Да, разбира се! Остана убеждението, че марксисткият анализ на капитализма и марксистко-ленинските щрихи на едно некапиталистическо развитие на обществото, са фундаментално верни и до днес. А и убеждението на голяма част от Човечеството и на значителни среди от интелигенцията,че социализмът като кауза е хуманен и справедлив световноисторически изход от съвременните циклични кризи на капитализма продължава да се задълбочава и до днес. И че неговата звезда, помътена от идейни мъгли, порочни практики и предателства, отново ще блесне с пълна сила. Това е исторически проект, който не може току-така, след едни или други загубени избори, да бъде изтрит с ученическа гума като сбъркано домашно!
Чувствахте ли особено отношение към себе си – в личния живот, в писателските среди, в професионалните – като представител на еврейското малцинство в България?
– Разбира се, че го чувствах. Нали и аз, като милата ми майчица-инвалид, а и всичките ми близки, съм носил жълтата звезда на „позора” да си евреин? Нали съм бил в еврейски лагер за принудителен труд, от който избягах, за да премина при партизаните? Нали активната ми дейност на „терорист” завърши със смъртна присъда? А ако след Девети чувствах нерядко около себе си „санитарен” кордон, то бе далечен и неестествен за българските реалности отзвук от късния, антисемитски сталинизъм (Процесът срещу лекарите в Кремъл, предимно евреи – „убийците в бели престилки”, разстрелът на почти целия Еврейски антифашистки комитет в Москва, закриването на всички еврейски културни институции в СССР – театри, издателства, библиотеки и пр.), а и вероятно съм бил причисляван към идейно неукрепналите другари – „интелигентски” мърморковци, кривнали из залутаните сокаци на другомислието. Това е и едно възможно обяснение за периодическите случаи, когато въпреки щедрата подкрепа, оказана ми от колеги и приятели в Съюза на писателите, след преброяване на бюлетините се оказваше, че нямам дори минимален брой поддържащи гласове. Едва в наши дни стана ясна задкулисната изборна магия, при която едни са гласували, а други са брояли гласовете според изискванията и съображенията на началството.
Но това е дребен детайл от картината на времето, който обяснява само защо и аз, потомствен инат, никога, нито за минута не стъпих в прословутото кафе и ресторант на Съюза. Бях приет в писателската кохорта едва след Промяната, когато Кольо Георгиев, тогавашният му председател, с когото седяхме един до друг във Великото народно събрание, с учудване разбра, че не съм член на Съюза. Разбира се, със скорострелното ми приемане в литературната Светая Светих не се промени и на йота въртенето на Земята. Промениха се само палтото и шапката ми, които открих хвърлени и препикани в тоалетната чиния на сутеренния писателски ресторант, когато за първи път го посетих за рождения ден на Кольо, – вероятно един революционен акт на поборници за светла демокрация и като знак, че най-сетне съм допуснат във високите сфери на духовността, населени от нимфи и нежни поети.
Кой Ви насочи към киното – Партията или беше личен избор?
– Разбира се не партията, още по-малко под влияние на родата ми. Баща ми, както и целият ми род, бяха бедни тенекеджии, доста далеч от проблемите на кинодраматургията. Това беше, разбира се, преди всичко личен избор, жизнено предпочитание, или ако искате – вродена склонност към Словото. Какво друго могат да бъдат въобще изкуството и литературата? Те не се изучават и практикуват като дърводелството и животновъдството по зададени от правителството квоти. Въпреки, че за всяка успешна човешка дейност се искат склонности и дарование. А в случая – и киномания! Трябва да отдам дължимото за тази своя страст и на кварталните кина, които ни заразиха с тази екранна болест на века. Впрочем, за нея писах в своите „Драскулки от неолита”.
Първи професионален сценарист в историята на българското кино? Има ли история на българската сценаристика? Няма, разбира се, но питам за да се почувствате виновен и Вие за нейната липса…
– Казвате „Разбира се” но това от нищо не се разбира, а и никак не съм виновен, че не го знаете – история има, тя е издадена в студии и енциклопедии! Историята на българската кинодраматургия е неделима част от историята на нашето киноизкуство, защото без литературен сценарий, няма игрално кино. За съжаление – днес повече, отколкото в близкото минало – мястото и ролята на писателя в сътворяването на пълноценното филмово произведение са катастрофално подценени. Вече писах статия по този проблем – „Муха в супата” – за печалните резултати, до които доведе системното натикване на писателя в килера, след едно общо взето успешно развитие на националната ни кинематография. А днешното трето поколение кинематографисти едва ли знае нещо за ролята на цял полк значими писатели, които взеха активно и пряко участие при полагане основите на българското национално кино: Богомил Нонев, Павел Вежинов, Петър Караангов, Валери Петров, Орлин Василев, Николай Хайтов, Георги Мишев, Георги Данаилов и много, много други. Лично аз, както и моите колеги кинодраматурзи, нямаме вина за това, че българското самобитно кино – и не само то! – предаде и продаде самото себе си. Суетната шумотевица около стогодишнината му замаза, но не разкри причините, поради които киното ни страда от придобитата му сърдечна недостатъчност. Защото отдавна е ясно, че без добра, професионална литературна основа не може да има добро, професионално кино. Без пряко или косвено участие на значителни писатели и техни произведения не може да се твори значително киноизкуство!
Устната история на социализма в частта си за културата твърди, че е имало сблъсък между Вас и Николай Христозов кой да сътвори сценария за страшните години – 23-25-та. Наложило се е виждането, че Христозов е правилният човек. Така ли е? В какво е същността на спора? Имало е два успоредни сценария за това време ли, що ли?
– Първо, не познавам лично Николай Христозов и е нямало никакъв персонален сблъсък между нас. Неговият сценарий за телевизионен филм „По следите на безследно изчезналите” е посветен на жертвите от фашисткия терор след атентата в църквата „Света Неделя”, моят проект беше един опит за анализ на политическия климат в България след Деветоюнския преврат и разгрома на Септемврийското въстание; за умонастроенията в тогавашната все по-„олевяваща” в резултат от засилващия се военно-полицейски терор Комунистическа партия – довели до катастрофалното решение на ултралевия Военен център на БКП да извърши атентата с надеждата, че така ще смаже главата на звяра и ще преустанови вълната от жестоки репресии..
Действително, имаше някои пренеприятни интриги и опити сценарият ми да бъде сатанизиран като „антипартиен” и отпратен във фризера. Основания за подобно искане, отправено към Централния комитет на БКП, са очевидните несъответствия на сценария със заявлението на Георги Димитров на Лайпцигския процес, че атентатът е провокация на българската полиция. Но ние с режисьора Людмил Стайков, подкрепяни „зад паравана” от великолепния ни и ерудиран тогавашен генерален директор Павел Писарев, не се предадохме лесно, получихме подкрепа от значителни и добре информирани историци, анализирали думите на Димитров и причините, поради които той не е могъл на процеса да анализира действията на ултралевия елит на БКП и защо той се е подал на подобна провокация.
Мисля, че в нашия филм за първи път публично се изнася истината и само истината, колкото да е нееднозначна и горчива, за Атентата, за великите „грешници”, които го замислиха за да спасят Партията и загинали до последния със смъртта на храбрите. Но и без да снемаме от тях отговорността за последствията от обявеното от царя „извънредно положение” и кървавите репресии, които като вихрушка пометоха хиляди невинни. Не ни беше лесно да получим съгласие от висшите ни бонзи, но фактите повече не можеха да бъдат премълчавани или манипулирани. И въпреки всички интриги, филмът „Допълнение към Закона за защита на държавата” беше реализиран.
Във всеки случай телевизионната сага „По дирите на безследно изчезналите” е една хубава творба, друг поглед към българския фашизъм.
Всъщност събитията от това време – 1923-1925 си остават и до днес недоизяснени. Само липсата на достъп до руските архиви от съветския период ли е причината?
– Нищо подобно, случаят е напълно изяснен. Целият архив на българската секция на Коминтерна отдавна, още по съветско време, е предаден на нашия Институт по история на БКП и сега се намира в Държавния ни архив. Случаят е изяснен до най-малки подробности, с имена, документи, неоспорима фактография и лични показания на оцелели свидетели и съучастници. Има и доста солидни изследвания на историци по този случай, но за съжаление те не са популярни, а ние не правим достатъчно, за да стигне неподправената истина до обществото. Тя е известна и до